Закон на подобните

Закон на подобните

Година първа 1893 – 1894

Редакторъ-издателъ: д-р Мирковичъ

Сливенъ

Скоро-печатница „Българско знаме”

Закон на подобните [*]

Година І, 15 мартъ 1894 г., Книжка ХІІ


Въ днешните времена сичките лекари се стремят към едно нещо, то е: да иматъ добро следствие въ лечението си, от колкото високо разсъждение, да знаятъ повече да черпятъ с изкуство изъ научката лечителните си средства, отъ колкото да изговорятъ доказателства, които не служатъ за нищо друго освенъ да разбуждатъ разни препирни безъ никаква практическа полза.

Ето как се изразява един омиопатъ, Леон Симон баща въ това отношение:

„Лечението е и трябва да е последното нещо, каквато и да е медицината. Следователно, физиологиата, патологиата, фармакологиата не са, в ръцете на лекаря, освенъ средствата и оръдиа, които трябва да се насочатъ къмъ последнята тая точка, лечитбата.”

Нищо въ природата не се върше безъ да е подчинено на единъ естественъ законъ; сичко става и се изменява върху тая само основа. Лечитбата, като природно действие, и тя си има закона: закона на подобните.

Откритието на тоя законъ отъ Ханеманъ дойде да положе една твърда основа за лечението въ медицината. Ето какъ се изразява този гений въ едно място на своето съчинение, Органонъ: „Това явление, (лечението на болестта чрезъ омиопатическите лекарства) се основава върху естественниа омиопатически законъ, който не беше познатъ до сега, ако и да е имало някакво подозрение върху му, който, въ сичките времена, е билъ основата на секакво истинско лечение, то е: че едно динамическо страдание въ живиа организмъ се унищожава по единъ траенъ начинъ отъ едно по-силно страдание, когато последното това, безъ да има същото свойство като него, му примязва обаче много по начина съ който то се проявява”.

Ханеманъ, за да постанови безъ противерочие, че не се касае тукъ за една проста человеческа мисълъ, а за единъ естественъ законъ, изследва това което може да се случи въ организма когато две болести се посрещнатъ. Тези болести може да бъдатъ подобни и неподобни.

Ако те са неподобни, три случая може да се представятъ:

І. – Ако вехтата болестъ е по-силна отъ новата, то въ такъвъ случай, новата не зема място въ тялото, тя се отблеженува. По тозъ начинъ е дето чемата на Изтокъ не се появява тамъ сето съществува скорбута и охтичавите не ги газятъ епидемическите трески.

ІІ. – Ако новата болестъ е по-силна отъ вехтата, то последнята временно се пропъдва. Келя, напримеръ, спира епилепсиата; но щомъ той изчезне, епилептическиа припадокъ пакъ се проявява. Крастата пропъжда временно скорбута, тифоза – охтиката, лещенката – едрата сипаница; атласката (скарлатината) пресича действието на ваксината. Тозъ е начина на сичките неподобни болести: по-силната прекратява по-слабата, въ случай че се не сплетятъ и двете, нещо, което е твърде рядко въ силните болести; но никоги те не се церятъ една чрезъ друга.

Този е начина и реда по когото кожните болести изчезватъ много пъти подъ едно силно разслабително лекарство, употребено начесто; щомъ действието на последниото предписание, кожните явлениа пакъ се появяватъ. Единъ епилептически припадокъ се прекратява за дълго време подъ влианието на някои котери (нахутени якии); но щомъ те престанатъ отъ да работятъ, припадоците се появяватъ. Каквото е да бъде лекарството, щомъ то произвежда едно неподобно страдателно действие по-силно отъ това лечение е изнемощяването на болниа. Подобни средства не могатъ да бъдатъ лечителни; те не да освенъ едно времено и нагледно улекчение.

ІІІ. – Наконецъ, ако двете болести са почти отъ еднаква сила, новата зема място наедно съ вехтата; те си споделятъ органите и съставляватъ това, което наричатъ една сплетена (compliquee) болестъ. Те не се унищожаватъ, една отъ друга, ни пъкъ се смисатъ въ едно: те иматъ отделно едновременно съществувание. Сифилитическите болести може да съществуватъ наедно съ крастата; едрата сипаница съ лещенката (rougeole). Виждале се е две, даже и три болести да се нахождатъ едновременно въ организма.

Тези са възможните три разменителни начина въ сблъскването медву две неподобни болести. Съвсемъ друго яче бива телесното положение когато болестите са подобни.

Две болести кото си подобаватъ никога взаимно не се отблъскватъ (І), пи нъкъ временно се прекъсватъ (ІІ), ни, наконецъ, едновременно могатъ да съществеватъ и да съставляватъ една двойна болест (ІІІ). Те взаимно се унищожаватъ. По-силната изтребва по-слабата, завладява завладените части отъ другата, която, като по-слаба, изгасва и не намира мощъ за действие. Тъй, нека земнемъ единъ примеръ отъ впечатлениата на органическа животът образа на една свещъ въ оптическата нерва изчезва при зарите на слънцето, което действува върху очите ни съ една по-силна светлина.

Тукъ не са вече средства временно улекчител: ли, но съвършенно лечителни, които се събразяватъ съ действителния естественъ ходъ на природата. Ханеманъ излага доволно болести, които естественно са се излекували омиопатически. Едрата сипаница лечи много болки, които се отличаватъ съ признаци подобни на нейните; напримеръ, очеболите, произведени отъ едрата сипаница, се лекуватъ чрезъ предаждане вируса отъ същата сипаница. Произведената треска отъ пресаждането унищожава коренно кожните болести. Но тези случайни омиопатически излечениа са редки въ естеството понеже те не биватъ повечето, освенъ въ твърде малко миазматически болести, които секога се раждатъ подобни на себе си, като крастата, лещенката, едрата сипаница. При сичко туй, тези примери са достаточни да поведатъ наблюдателя да узнае, че, за да противостои някой на разнообразните болести, той трябва да намери навредъ лекове такива, чрезъ които, като произведе изкуственно една болестъ подобна на естественната, да я излекува. Въ това той ще притежава едно неизменяемо начало, една положително преценителна основа.

По този начинъ само знанието може да бъде истиненъ помощникъ на природата въ това нейно направление, което действува не да улекчи и временно подобри, а коренно да излечи.

Болестта, каквато и да е, носи въ себе си некакви особни признаци, които не са друго нищо, освенъ едно домогване на организма да се отърве отъ злите зародиши които го вредатъ. Тъй, въ една болестъ, треската, бълвоча, дрисака, изпотяването, изобилната пикочъ и проч., биватъ повечето критически; много пъти болниа, оставенъ само на тяхъ, преминува по-лесно, отъ колкото да се лекува по единъ начинъ несъобразенъ съ природниа законъ.

Въ това отношение обикновенната медицина треши много дето търси да потушава само тези признаци, което е дало и поводъ на най-знаменитите лекари да се произнесатъ противъ своето знание. Този начинъ лечение се нарича отъ нея: лечение съ противните. Единъ боленъ, напримеръ, има една силна нервическа болка; за да изчезне тая болка ще му се дадатъ некакви наркотически лекарства въ значителна доза, дето да изтръпне нервата и да не чуства. Но това действие на лекарството , щомъ не е по подобие и изчезне, болката се повръща и дохожда още по-силна. Още единъ примеръ: въобще периодическите трески се лекуватъ отъ сички чрезъ сулфатото; но щомъ те не е по подобие, припадока на треската престава, но болниа никакъ не се чуствува добре; неколко дена, за да измине силата на лекарството, – и треската пакъ се появява, даже и по-силна.

Този начинъ на лекуване още се отличава по огромните си дози, които се употребляватъ, дози, които много пъти неволно изпращатъ болните тамъ отъ дето търсятъ да ги отърватъ.

[*] Текстът е с максимално запазена структура, пунктуацията не е променяна, премахнати са буквите, които вече не се използват